Георги Йорданов за Васил Левски: Тук е българският кръст!
ВАСИЛ ЛЕВСКИ – НАШИЯТ АПОСТОЛ
Георги Йорданов
из книгата втора на тритомникя " Притаени мигове "
" Преди 100 години на това място е обесен Васил Левски. На това място „ почива непретенциозно славата на България “, написа Захарий Стоянов.
Апостола минава с последни стъпки отсам към безсмъртието. Черното бесило, издигнато от петвековния подтисник, прекъсва светлия живот на великия наследник на България, но той остава завинаги в националната памет, в националната душа. Левски заживя в песни и предания, в митове и фантазии. Защото няма гибел за индивида, който напълно се е посветил на Отечеството. Няма гибел за българина, който събира в своя неотразим облик всички драгоценни черти на нашия смел и умен народ. Ето за какво тук е българският кръст.
Много неща се трансформираха от този момент, от оня студен февруарски ден на 1873-а, в който сърцето на земята ни страдалница изтръпва в безнадеждна тъга и мъка. Но през всичките времена и превратности на българската орис Васил Левски живее с пулса на Отечеството. За нас Апостола е ярък образец за добродетелност и достойнство, съображение за горделивост.
Левски е непостижим и предвидлив уредник на националноосвободителната ни битка. Израснал от земята и духа на България, той стига до гениални заключения за изхода от петвековната тирания. Вътрешната революционна организация, която Апостола основава, е неповторимо дело, което не рухва и след бесилката.
Великият първомайстор на българската революционна организация не можа да види успеха на своето дело. Но той, както строителя от песните, зазида в градежа на това велико дело самия себе си, окрилян от девиза „ Ако печеля, спечелвам за цялостен народ – в случай че изгубя, изгубвам единствено мене си “. Тази изключителна жертвоготовност пред олтара на Отечеството е и ще остане непрекъсващ факел по вековния път на България.
Васил Левски е гениално лъчение на националния дух. Той е слънчево събитие в българското Възраждане. И в случай че обърнем очи обратно – към мрака на османската робия, ще забележим, че в този великан на градежа и мисълта, в дейностите на великия бунтовник, демократ и национален трибун са съчетани най-хубавите качества на възрожденската българска персона: родолюбие, храброст, устойчивост, невзискателност, усърдие, нравствена непорочност, човещина…
Безстрашието и храбростта на Васил Левски са пословични, именити. А неговият „ радостен манталитет “ и „ нечут темперамент “ те карат, по думите на Ботев, „ да забравиш всички тъги и премеждия “.
Житейският път на Апостола е непрежалимо къс. Той умира едвам на 35 години. Но величието на неговия живот се мери не с претърпените години, а със сътворения исторически героизъм. Всеки ден на Левски крие невероятни рискове. Но макар тестванията и премеждията младият Апостол не се стъписва пред гибелта, не се отбива от пътя си на саможертвена честност към националното дело. „ Без независимост няма живот “ – споделя той. Това разбиране, трансформирало се във вътрешна природа на духа му, изяснява неговата увереност и храброст и в легиите в Белград, и когато носи зеления флаг на Панайот-Хитовата чета по Стара планина, и когато самичък броди по пътищата на поробеното Отечество, с цел да сее в сърцата на своите братя религия и очакване.
Има някакво сбъднато знамение в това, че елементарният, не до такава степен академик юноша, карловският Дякон, единствено за десетина години израства като талантлив пълководец, стратег и идеолог, като утвърден национален водач. Обяснението би трябвало да се търси в живата връзка с народа, с неговите мисли, усеща, премеждия и стремления.
Левски избира най-верния, най-прекия път към хората – пътя към техните души и сърца. Затова, както написа Вазов, „ всички порти нему отворени бяха “.
Васил Левски се посвещава на народа с дълбока и чиста обич. И с религия в неговите могъщи сили. Той вселява тази своя религия у хората, вдъхва я в душите им с думи ясни и елементарни, с крилатите си каузи, с персоналния си образец.
Хората знаят, че когато Апостола споделя: „ Аз съм се обрекъл на Отечеството си “, не изрича декларация, а показва непреклонна подготвеност за всеотдайност.
Апостола проповядва цялостно обединение с духа на епохата, с духа на българското време: „ Времето е в нас и ние сме във времето “. Той върви през виелици и гъмжило от потери, тръгнали него да дирят; замръква и осъмва под разнообразни стрехи и с разнообразни имена. Цял обхванат от „ националните работи “, той е като светец за поробените.
Такъв остава да живее в признателната памет на народа Апостола на българската независимост.
За величието и историческия мащаб на едно дело се съди по трайността на неговото наличие в живота на поколенията. Делото на Васил Левски като превъзходен синтез от хрумвания и героизъм надживява столетия. Ние виждаме това дело да лети с Хвърковатата чета на Бенковски, да окриля оградените четници на Околчица и Дряновския манастир, да побеждава при Шипка и да живее с подвига на съветските братя освободители; да тържествува при Съединението и неговата отбрана, да възкръсва в облика на Гоце Делчев и българите юнаци в Илинденско-Преображенското въстание и освободителната Балканска война през 1912-1913 година
Затова и през днешния ден всичко, което характеризира нашата реалност, ни дава учредения да заключим: заветите, които Васил Левски остави на потомството, не престават да бъдат с нас в най-горещите и сложни места на съзиданието и творчеството.
Той и през днешния ден ни учи на предана обич към Отечеството. Учи ни на безкористност, на неизменност, на настоятелен обсег, на почтеност към службата в името на народа. Неговата нравствена величественост е вътрешност, мярка за морал и човешко съвършенство. Колко трогателни са непрекъснато изричаните и изписани думи на Апостола: „ Все за тебе мисля, мамо… “
– – – – –
И в този момент, изправени с поклонение пред скромния монумент на великия Васил Левски, ние изпитваме патриотично самочувствие като негови следовници. Извисен в историята, Апостола е надълбоко в нас. И посредством нас, посредством нашите деца и внуци той ще пребъде през времето като най-свидното чадо на майка България.
19 февруари 1973 година
Георги Йорданов
из книгата втора на тритомникя " Притаени мигове "
" Преди 100 години на това място е обесен Васил Левски. На това място „ почива непретенциозно славата на България “, написа Захарий Стоянов.
Апостола минава с последни стъпки отсам към безсмъртието. Черното бесило, издигнато от петвековния подтисник, прекъсва светлия живот на великия наследник на България, но той остава завинаги в националната памет, в националната душа. Левски заживя в песни и предания, в митове и фантазии. Защото няма гибел за индивида, който напълно се е посветил на Отечеството. Няма гибел за българина, който събира в своя неотразим облик всички драгоценни черти на нашия смел и умен народ. Ето за какво тук е българският кръст.
Много неща се трансформираха от този момент, от оня студен февруарски ден на 1873-а, в който сърцето на земята ни страдалница изтръпва в безнадеждна тъга и мъка. Но през всичките времена и превратности на българската орис Васил Левски живее с пулса на Отечеството. За нас Апостола е ярък образец за добродетелност и достойнство, съображение за горделивост.
Левски е непостижим и предвидлив уредник на националноосвободителната ни битка. Израснал от земята и духа на България, той стига до гениални заключения за изхода от петвековната тирания. Вътрешната революционна организация, която Апостола основава, е неповторимо дело, което не рухва и след бесилката.
Великият първомайстор на българската революционна организация не можа да види успеха на своето дело. Но той, както строителя от песните, зазида в градежа на това велико дело самия себе си, окрилян от девиза „ Ако печеля, спечелвам за цялостен народ – в случай че изгубя, изгубвам единствено мене си “. Тази изключителна жертвоготовност пред олтара на Отечеството е и ще остане непрекъсващ факел по вековния път на България.
Васил Левски е гениално лъчение на националния дух. Той е слънчево събитие в българското Възраждане. И в случай че обърнем очи обратно – към мрака на османската робия, ще забележим, че в този великан на градежа и мисълта, в дейностите на великия бунтовник, демократ и национален трибун са съчетани най-хубавите качества на възрожденската българска персона: родолюбие, храброст, устойчивост, невзискателност, усърдие, нравствена непорочност, човещина…
Безстрашието и храбростта на Васил Левски са пословични, именити. А неговият „ радостен манталитет “ и „ нечут темперамент “ те карат, по думите на Ботев, „ да забравиш всички тъги и премеждия “.
Житейският път на Апостола е непрежалимо къс. Той умира едвам на 35 години. Но величието на неговия живот се мери не с претърпените години, а със сътворения исторически героизъм. Всеки ден на Левски крие невероятни рискове. Но макар тестванията и премеждията младият Апостол не се стъписва пред гибелта, не се отбива от пътя си на саможертвена честност към националното дело. „ Без независимост няма живот “ – споделя той. Това разбиране, трансформирало се във вътрешна природа на духа му, изяснява неговата увереност и храброст и в легиите в Белград, и когато носи зеления флаг на Панайот-Хитовата чета по Стара планина, и когато самичък броди по пътищата на поробеното Отечество, с цел да сее в сърцата на своите братя религия и очакване.
Има някакво сбъднато знамение в това, че елементарният, не до такава степен академик юноша, карловският Дякон, единствено за десетина години израства като талантлив пълководец, стратег и идеолог, като утвърден национален водач. Обяснението би трябвало да се търси в живата връзка с народа, с неговите мисли, усеща, премеждия и стремления.
Левски избира най-верния, най-прекия път към хората – пътя към техните души и сърца. Затова, както написа Вазов, „ всички порти нему отворени бяха “.
Васил Левски се посвещава на народа с дълбока и чиста обич. И с религия в неговите могъщи сили. Той вселява тази своя религия у хората, вдъхва я в душите им с думи ясни и елементарни, с крилатите си каузи, с персоналния си образец.
Хората знаят, че когато Апостола споделя: „ Аз съм се обрекъл на Отечеството си “, не изрича декларация, а показва непреклонна подготвеност за всеотдайност.
Апостола проповядва цялостно обединение с духа на епохата, с духа на българското време: „ Времето е в нас и ние сме във времето “. Той върви през виелици и гъмжило от потери, тръгнали него да дирят; замръква и осъмва под разнообразни стрехи и с разнообразни имена. Цял обхванат от „ националните работи “, той е като светец за поробените.
Такъв остава да живее в признателната памет на народа Апостола на българската независимост.
За величието и историческия мащаб на едно дело се съди по трайността на неговото наличие в живота на поколенията. Делото на Васил Левски като превъзходен синтез от хрумвания и героизъм надживява столетия. Ние виждаме това дело да лети с Хвърковатата чета на Бенковски, да окриля оградените четници на Околчица и Дряновския манастир, да побеждава при Шипка и да живее с подвига на съветските братя освободители; да тържествува при Съединението и неговата отбрана, да възкръсва в облика на Гоце Делчев и българите юнаци в Илинденско-Преображенското въстание и освободителната Балканска война през 1912-1913 година
Затова и през днешния ден всичко, което характеризира нашата реалност, ни дава учредения да заключим: заветите, които Васил Левски остави на потомството, не престават да бъдат с нас в най-горещите и сложни места на съзиданието и творчеството.
Той и през днешния ден ни учи на предана обич към Отечеството. Учи ни на безкористност, на неизменност, на настоятелен обсег, на почтеност към службата в името на народа. Неговата нравствена величественост е вътрешност, мярка за морал и човешко съвършенство. Колко трогателни са непрекъснато изричаните и изписани думи на Апостола: „ Все за тебе мисля, мамо… “
– – – – –
И в този момент, изправени с поклонение пред скромния монумент на великия Васил Левски, ние изпитваме патриотично самочувствие като негови следовници. Извисен в историята, Апостола е надълбоко в нас. И посредством нас, посредством нашите деца и внуци той ще пребъде през времето като най-свидното чадо на майка България.
19 февруари 1973 година
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ